Поех за пореден път въздух в дробовете си, изпълвайки ги докрай и продължих плачейки... Знаех, че вече няма да мога да се върна, не защото ще ми е трудно да се обърна и да се затичам надолу, или нещо друго. Усещах солта от сълзите ми как леко пари лицето ми… Държах в ръцете си бутилката в която носех собствената си съдба, виждах я вътре, приличаше като лист от корабокрушенци в бутилка… Трябваха ми двайсет години докато я намеря и още седем за да стигна до тук… Ръката ми трепереше, цялото ми тяло се тресеше от възбуда, пулсът ми се вдигна над сто и шейсет и продължаваше да се покачва. Сълзите размазваха водопада пред мен и виждах трудно очертанията му, водата бучеше ужасно в ушите ми, като набръчкващи се ламарини… Усещах силите който се опитваха да ме накарат да се подчиня на съдбата си, да се затичам надолу и повече да не се върна тук, да продължа да живея подчинявайки й се… Замахнах с всичката сила останала в мен и хвърлих бутилката напред към скалите на водопада… сърцето ми спря, шумът изчезна, сълзите се размиха и започнах да виждам ясно, като насечен такт на секундомер от часовник, как прелетява бутилката малко напред и спира, след това продължава да лети следващия такт и пак спира … и всеки такт беше една година от животът ми… времето за мен в този момент спря, светът спря, може би единствено вселената продължи да се движи, защото нея не знам дали някой може да я спре… в такта на моята година бутилката в която беше моята съдба се разби на хиляди парченца в скалата… чувствах нещо неземно, обърнах се бавно и ги видях зад мен… стояха на скалите и се смееха, Галилей, Нютон, Бетовен, Леонардо, Айнщайн и много много други… Нима човек съм аз сред тях в тоз свят небесен, учители мой…