…дръпнах лоста колкото можеше по-надолу и натиснах педала увеличващ притока на дизел в мотора докрай, самолета се изправи вертикално нагоре, като започна да се клати силно, дизеловия двигател от две хиляди конски сили задвижващ витлото се напрегна докрай. Самолета се разтресе, все едно всеки момент, ще се разпадне. Усещах напрежението как ме завладява, но не от маневрата която бях предприел… Можеш ли да подчиниш целият си живот и нещата който правиш само на една мечта? Всяко твое действие и мисъл да е свързано с едно единствено нещо, и всичко друго да изгуби своето значение…
… споменът мина отново през мен, помня как я видях за последен път тогава, толкова красива беше в споменът ми, нежна, изящна, ефирна, женствена, невероятна…до фара на морето, този символ за ориентир на корабите, при който аз се изгубих…”не трябва да се виждаме повече” – думите който не можах да забравя и до днес, макар и още да не знам какво стана. Така и не събрах смелост да и кажа тогава това прекрасно нещо което ме караше коремът ми да става на топка и дъхът ми да спира, да не мога да говоря, да мисля, да разбирам, да осъзнавам, да знам, да дишам… Помня първият си изпит, първият си полет, първият си лупинг, първото си групово летене, първото си представление… и винаги гледах отгоре надявайки се да мога да я зърна някъде долу сред едва забележимата тълпа от хората, винаги когато кацах махах на публиката, надявайки се, че може би тя е някъде там и ще я видя… а, след това отивах в ъгъла на някоя мрачна сграда, където хората не можеха да ме видят и плачех… не можах да спра сълзите си… допреди година, когато мотора на самолета просто изгасна на три хиляди метра от земята, нямах парашут и изход… останах в абсолютната тишина на вятъра, сам със себе си и смъртта си… разперих ръце и започнах да плача и да рева от болка, а самолета падаше все по-бързо към земята, виждах я как се приближава, ставайки дърветата по-големи… времето се накъса и хаотично разбърка, на картини несвързани, с моменти раздробени… отпуснах за миг цялото си съзнание, като, че ли се раждам, като че ли се пречиствам и освобождавам подготвяйки се за смъртта… и тогава престанах да се раздирам от болка и … на триста метра от земята, мотора се запали сам… избълбука силно, пусна черен дим и витлото се развъртя… не разбрах какво стана… но знам, че това може да се случи всеки следващ миг, затова живея… толкова приказно и прекрасно и следвам останалите си мечти… обичам я по-силно дори от преди, но знам, че може би никога няма да я срещна отново… но това не ме кара да съм нещастен, защото я обичам безумно и тогава пак… в един майски ден, когато карах самолета… макар да бях на хиляда метра височина отдолу, я видях и сърцето ми спря безумно в тази пустош дива, всеки мускул на тялото ми се напрегна до край, а корема ме сви така силно, че почти загубих съзнание… спуснах се право надолу над нея и тя ми махна тичайки по тревата… срещайки я сега, когато вече нищо не очаквах , дори и това съм жив след секунда, искайки да живея всеки див миг… тръгнах нагоре отново със самолета, за да нарисувам най-невероятното нещо на нашата земя и свят…