...оставаха още петдесет метра до върхът, беше на една ръка разстояние, но не знаех дали ще стигна или ще падна без да мога да стана... краката ми пареха от ужасна болка, от очите ми течеха сълзи и от солта в тях почти не виждах, не можех да си поемам дъх, студения въздух пресичаше дробовете ми, ръцете ми трепереха от умора и не искаха да се подчинят, едвам стъпвах, от ходилата ми течеше кръв, лицето ми изгоря отдавна от слънцето. Студения вятър минава през костите ми и оставаше там. Треперех целия. Всяка стъпка беше ужасна, всяка стъпка беше последна. Една след друга. Нямаше нещо по мен което да не ме боли. Бях преминал човешките си възможности и не знаех как продължавам, незнаех откъде намирам сили, незнаех какво правя. Виждах черно и размазано, тъмно, толкова тъмно, само сенки... ужасни…студ, кръв, болка, мирисът на болка… Умът ми бе хаос. Дали не бях умрял. Почти не дишах… И тази последна крачка, най-трудната крачка, направих я нечовешко усилие и паднах… гледах към небето, усещаш как сърцето ми бие бързо, силно, и постепенно, като от нищото… светлината ме заля… едва доловимо докосвайки се до мен, галейки ме нереално, като летяща песен която минава през теб с топлина и безумие в безкрая на човешкия свят, докрай на съществуването на природата, както океанът докосва нежно земята, а листата въздуха падайки надолу…, и студът изчезна… почувствах се лек като перце… с треперещите ръце избърсах сълзите си и тогава я видях………