- Защо плачеш седнал на тази пейка в парка?
- Понякога просто седя и плача… и се радвам, че мога да се докосвам до този невероятен свят, че мога да стъпвам по нежната земя върху тази красива трева, че мога да виждам децата пред мен… как тичат и играят, да виждам техния неутолим дух и жажда за живот, толкова красиви и нежни… и техните очи, най-красивите очи който някога съм виждал… когато ме гледат и забравям за хората около себе си, забравям какво трябва да правя, забравям за звуците който просто преминават покрай мен, забравям къде се намирам…. Забравям дори за себе си…
- Какво смяташ, че те кара да се чувстваш така от децата?
- Те имат най-ярката светлина в света, когато гледам към тях, все едно гледам към слънцето… и колкото и да ме болят очите от светлината, не мога да отместя поглед… Те са живота…