Ти обичаш тези безкрайно дълги пътища, които водят винаги към хоризонтите, защото те ти носят не толкова посоката, колкото простора. Ти обичаш да застигаш пътниците по тези пътища, обичаш и онези, които те застигат и задминават. Обичаш да имаш компания, макар и нерядко да са те оставяли съвсем сам, самотен, крачещ пътник. Знаеш, че това е движение без край, но си казваш, че началната и крайната точка нямат значение, те могат да се измислят. Важното е действителността, съществуването, усещането на движението. Ти знаеш, че когато стигнеш хоризонта, движението ще свърши, че цялото щастие на всички пътници е, че хоризонтите никога не се достигат, че в мига на докосването на един хоризонт той е вече отскочил далеч, далеч и ти е дал нов простор за движение до следващия хоризонт. Често пъти те уморява или посоката ти досажда. Ти се спираш, почиваш и когато силите ти се възстановят, отново тръгваш. Често променяш пътя, а с годините се отказваш от стръмните хълмове и планини, за да предпочетеш по-дългия път из равнината. Но по който и път да тръгнеш, както и да вървиш, ти знаеш, че хоризонтите са пред теб. Дори и в мрак, и в мъгла ти чувстваш присъствието им. Макар и нерядко да си губил чувство за посока и дълго, дълго да си се въртял в кръг, да си се лутал. Нерядко ти си виждал мнозина да тичат към най-близкия хоризонт, запъхтени, луди от нетърпение да го достигнат, да бъдат първите там и всички да видят да ги последват, и да ги признаят, и да кажат, че техният път е бил най-прекият и най-удобният. Ти се усмихваш и продължаваш с бавни крачки и тихо си казваш, че животът това е едно чудесно пътуване към идеала.
По-бавно, по-бавно...

Георги Марков