Ние идваме не от думите, а от празнината между думите. В празнината между думите има място за всичко: за ударите на сърцето на мама, за тихото плискане на океана, дори за първия вик… В празнината между думите има място за нови езици, за нови светове, за цялата вселена. В празнината между думите може да се побере цялото пространство на космоса, което постепенно все повече и повече запълваме - с тухлите на едно запълващо и затова ограничаващо всекидневие. Ние не можем да оградим хоризонта, но можем да отградим себе си от хоризонта и точно това се случва с помощта на думите. Те свиват погледа. Те са шумозащитната стена, която не пропуска нищо, което вече го няма в нашия речник. Те са слонската кожа, която допълнително ни обвива и притъпява сетивата ни, отнема ни радостта на силното и истинско усещане. Думите пазят като рицарска броня, но как се прави любов с броня?

Любомир Розенщайн