(Една Нова година, 1972-ра, в Младежкия театър – София)
След работата ми във филма „Герловска история“, се подготвих да кандидатствам и да уча операторско майсторство в Съветския Съюз. Уви, желанията ми бяха попарени от това, че се допуснаха само кандидати, които бяха софийски жители. А имах времено жителство, което изтичаше.
Тогава баща ми, бай Коста – Ехранов старши, Бог да го прости, дойде от провинцията в София и ми каза:
– Хайде сине, вземай си фотоапаратите и там в Русе, на площада пред пощата! ( А там в Русе, където е старата поща и библиотеката, се събираха възрастни фотографи, по вечето арменци, които по цял ден стояха на площада, с меховите си дървени кутии с надеждата да им се усмихне щастието да снимат някого за два, три лева. Наричаха ги „Маймун фото“.
Казах му, че няма да се връщам и че ще остана и ще се готвя за Художествената академия.
– Как ще останеш? Та ти нямаш вече жителство?
Той беше много стриктен и лоялен към тогавашните порядки…
– Това е мой проблем. Ще остана и ще се готвя за изпитите. – казах аз.
Така и направих. Останах като нелегален. Още по вече, че и учението ми преди години в Художествената гимназия беше от полза. Посещавах Академията, рисувах заедно с редовните студенти. Посещенията тогава на лекции и сеанси по рисуване, бяха достъпни и за външни посетители. Особено много народ идваше да слуша лекциите на Богомил Райнов. В неговите часове, голямата зала в академията беше винаги пълна с правостоящи.
Така се изтърколи половината година. Изпитите бяха в началото на септември. Преминаха при три тура. Изпит по рисуване – глава, композиция и третия по специалноста. Аз кандидатствах по скулптура и по керамика. Приеха ме! Така на 28 септември 1971 год. се записах за редовен студент по керамика, при проф. Венко Колев.
Приятелството ми обаче с Николай Узунов се задълбочаваше. Редовно ходех на представленията на които той играеше. След като завършеше раздаването на автографи и се разотидеха почитателите на артистите, аз и Николай, понякога и Марин Младенов отивахме в някой бар. (А те тогава в София бяха няколко.) Така изкарвахме до сутринта, т.е. до пет часа, когато затваряха заведението.
Наближаваше Новата 1972 година. Питахме се, къде да посрещнем Нова година. Тогава Николай предложи да бъдем в Младежкия театър.
Помня, че направих доста снимки, но очичките като звездички на едно детенце, няма да забравя! Това беше малката Ермелина на Гинка Станчева и Пейчо Пеев.