На балкона все още цъфти от моята майка мушкато. Тя много обичаше тези цветя. Казваше, че предпазват от болести и от зли очи. Винаги намираше време да ги присади в нова прясна пръст, и ги поливаше не често, но винаги когато имаха нужда. Цялата тераса грееше от колоритните цветове, а въздуха беше изпълнен от тънкия полъх на екзотичният им и специфичен аромат. Когато беше сама… а през годините това беше почти ежедневие, тя им говореше, все едно, че виждаше единственния си син, който още четиринадесет годишен беше се отделил от нея и потърсил късмета си в столицата. През малкото дни когато той се завръщаше в родният дом за през ваканциите, на моята майка цветята цъфтяха с неподозирана сила, особенно цветно и с акомулираната обич на майчиното сърце.
Така помня на моята майка мушкатото. То винаги беше разцъфнало с прекрасни багри и ухаещо, въпреки самотата на дома, която споделяше с нея.
Един ден… а такъв ден, рано или късно идва, мушкатото на моята майка остана само. Минаха доста дни с надеждата, че моята майка ще се покаже на терасата и ще проговори на цветята поливайки ги… но, това повече не се случи.
Мушкатото залиня. То едва надигаше цветната си увяхнала главица с надеждата да зърне майчината ми бавна походка и треперещите ръце, които носеха живителната влага. Много от цветята не издържаха на самотата и загинаха от мъка. Само мушкатото все още едва крепеше искрицата надежда между цветните си листенца, но вече губеше сили и се унасяше в безжизнен мрак.
Изведнъж, след много дни, мушкатото на моята майка усети живителна влага и с последни сили надигна очи с надеждата да зърне и да чуе познатия глас.
Чу… само тихо ридание, а от отдавна забравени очи се ронеха сълзи…
Синът на моята майка се беше завърнал…
Послеслов: Всички прилики с лица и цветя в разказа не са случайни.

Петър Ехранов