Някога г-н Х. е бил малък.
Играел си е на криеница в морето от слънчогледи,
пълнел е джобовете си с кисели ябълки –
най-вкусните ябълки от градината на съседа…
После тръгнал за първи път на училище.
Рисувал върху белия лист точки, тирета –
буквите му подскачали като уплашени лястовици,
накацали през септември по жиците над полето…
Неусетно пораснал и станал юноша.
Тайно харесвал едно селско момиче,
подарил му букетче от цъфнали люляци,
но не смеел да каже, че го обича…
Минало време… Г-н Х. се оженил.
Жена му родила близнаци – момчета.
Взел ги той на ръце – и усетил вълшебството,
заплакал от радост и благодарил на небето…
Работел човекът от тъмно до тъмно,
пестял и от хляба – да изучи децата…
После те отлетели – съвсем като щъркели,
които наесен напускат гнездата.
Връщали се понякога – щом се раждало внуче,
после – когато погребвали мама…
За да ги вижда, г-н Х. се научил
как се прави видеовръзка с компютър и камера…
Понякога се отбивал в кварталната кръчма,
където с приятели бистрели политиката
и с чашката гроздова се надявал да си поръча
нещо хубаво от живота, без да го види никой…
Сега г-н Х. лежи на леглото
в една бяла до ослепяване болнична стая,
две системи отчаяно го държат за живота –
докога… г-н Х. все още не знае…
Краката му са парализирани и не може да стане –
лежи и мълчи с поглед, вперен в небето…
По тавана пролазва едно малко паяче,
две-три бледи звезди през стъклото му светят…
Г-н Х. скоро ще си отиде.
Ще поплачат на гроба му, покрит с хризантеми…
Санитарката ще оправи леглото му и ще видите,
че един от нас скоро, съвсем скоро ще го заеме…


В.Димова