Отвсякъде си тръгвам все по-сам,
понеже никой не излиза подир мен
отникъде.

Да бях шофьор – щях да се взирам
в обратните огледала на зимата,
но – снежен пешеходец –
се обръщам
на всеки ъгъл:
никой.
Никой,
никой.

Никого.

И влизам в бара:
“Как си, Теди?”, питам.
“Зимувам”, казва тя, “Зимувам –
знаеш как е…”

“Знам” – казвам.

Казвам, но не знам!

Понеже нищо не разбирам
от женски думи и мълчания,
от женски смърти и безсмъртия;
защо са розови косите им,
дали ги топлят
повече от русите?...

Аз не разбирам нищичко от
женски зими.

И трябва просто да се върна
обратно в мъжките виелици,
в които няма кой
след мен
да дойде.

Никога.



Гриша Трифонов