Сиврикая (на турски “остър камък”)
е хълм край Харманли,
най-източният пост
на Източните Родопи,
който от векове се чуди
дали е ниска планина,
или висок баир.


Седя и те обичам.

Животът ходи в ниското –
навярно битки води,
щом кървав се прибира.
Навярно побеждава,
щом винаги се връща
с трофеи безутешни –
незнайно откъде.
Подрежда ги наоколо:
студени тъмни билки,
крилца на водни кончета,
зелени стъкълца.
Прозява се и ляга
околовръст – навярно
в съня си да ме топли,
но колко топлинка е?

Смъртта е по-високо –
говори ми за всичките,
с които е била.
Какво са й разказали,
какво не са посмели,
с какво ги е дарила,
преди да ги спаси.

А после млъква – чака ме
и аз да й разкажа
кога съм я сънувал,
и сън ли е било.
Протяга се, прозява се
и ляга на високото –
на поглед от живота,
все по на миг от мен.

Навярно ме обичат.
А аз обичам тебе.
Но как да те разкажа –
не те познават те!
Не те откриват никъде
в студените регистри,
с които управляват
съдбата ми на връх.
Съдбата ми на камък.
Седя и те обичам.
С какво ли друго мога
да се открия сам?
Да се изгубя – също.
Седя и те обичам.

Доколкото ме има:
и хълм, и планина.



Гриша Трифонов