Из Дебрите на Шри Ланка

   Дойде и заветния ден.

Рано сутринта метнахме раниците на гръб и хайде към ЖП гарата.

На гарата имаше огромна опашка от чакащи туристи.

Силно впечатление ми направи едно младо момиче чакащо влака в компанията на местен гид (може би). Момчето изглеждаше толкова влюбено в момичето, а трябваше да я изпраща и може би никога повече нямаше да я види. Очите му бяха влажни и пълни с надежда.

Трябваше да се качим на влака и да изминем около 120км за 7 часа. Звучи нелепо ще кажете, така си и беше.

Маршрута на влака се води за най-живописния в Шри Ланка, тъй като железницата минава през гори и чаени плантации високо в планината.

Гледките са наистина много впечатляващи, стига да успееш да ги видиш.

Защо ли?

Ами защото във влака е адска блъсканица. Всички са като сардини вътре, а и на всичкото отгоре през 2-3 минути минават амбулантни търговци, които нямайки къде да стъпят, ходят по краката ви. Нямаш къде да се хванеш, няма къде да се завъртиш, а да не говорим да гледаш пейзажа.

Колко пък да е зле ще си кажете сигурно. 

Ами толкова:

И така 7 часа. 

През повечето време се возих в пространството между вагоните. Където освен, че нямаше гледки, нямаше и въздух за дишане.

Спирам с хейта и продължавам напред. 

Видимо изнервен и нямащ никакво желание да комуникирам с когото и да е, слязох жив от влака в Хапутале. Работническо малко, бедно градче, в средата на чаените плантации. 

Въпреки първоначалния ми негативизъм, предизвикан от дългото и изморително пътуване, Хапутале се оказа едно от най-интересните места в които сме били.

Местните бяха основно индуисти. Повечето работници в Шри Ланка са такива. Индуистите са Индийци по произход, внесени преди над 100 години от Англичаните за да работят по чаените плантации. 

Макар много бедни, хората живеят сравнително щастливо. Все още непокварени от модерния свят, без обувки и прозорци, всички се усмихват и живеят в синхрон помежду си. Изключително дружелюбен човек се запозна с нас на пътя. Той много държеше да му отидем на гости, да ни запознае със семейството си и да ни покаже как живеят. Речено - сторено. Човечеца ни заведе в една махала, на около 40 минути от Хапутале.

Гледката в самото начало ни потресе:

Хората бяха много гостоприемни. Почерпиха ни по чаша чай и бисквити, поприказвахме си и стана време да се прибираме понеже се стъмни. Срещата с тях обаче ще остави дълга диря в мен, а предполагам и с останали. 

Когато видиш нещо толкова различно от това с което си свикнал, няма как да останеш равнодушен.