MИЯЧЪТ ОТ ГЛАВНАТА УЛИЦА
Николай Илчевски
В моите студентски години застланата с бели варовикови плочи Главна улица на Пловдив се миеше от бригада мъже, които вечер след 22 часа изваждаха отнякъде огромни дървени макари, с диаметър почти човешки бой, на които бяха намотани дебели черни маркучи, и миенето започваше.
Като момче, чиито очи бягаха след дупетата на всички по-вкусни момичета, не ми е било интересно откъде хората изтъркулваха тези макари и къде включваха маркучите, та от тях лисваше такава силна струя вода, че маркучът, пуснат без контрол на улицата, се виеше като разсърдена змия изригваща хлад.
В бригадата, която миеше отсечката от сегашния Римски стадион до площада пред общината, имаше един дребен мъж със стригана коса и уморено от годините лице, който най-често държеше маркуча и ръчно направляваше струята му, а другите местеха макарата или с метли дърпаха от най-трудните ъгли нечистотиите към средата. Този мъж беше вероятно не повече от 160 см висок и поради тази причина беше още по-атрактивен в своята борба с водната струя.
Заради силния напор реактивната сила буташе мъжа назад и той, за да запази равновесие, се навеждаше силно напред, като лекоатлет на старт, и така работеше. Местеше важно струйника, пристъпваше с ботушите си в мокрото и от време на време правеше знаци с ръка на този който търкаляше макарата.
Улицата беше, по-скоро ставаше, хладна. По нея течеше вода и, хората със скъпи обувки прескачаха или ходеха на пръсти през образувалите се локви.
Знаете, в Пловдив в 11 вечерта си е още оживено, и човекът с маркуча имаше и това във вниманието си - да пази хората. Така, като в някакъв странен мюзикъл, групите късни пешеходци интуитивно се разбираха с Водния Дух, откъде да се придвижат като минават покрай него, за да не си пречат.
В жегавите нощи на юли и август, откъм Новотела се връщаха пеш бавни мъже и жени, хванати под ръка по двойки и щом изкачаха Малката главна до Римския стадион и стъпеха на мократа гладка настилка на Голямата главна, забавяха ходенето си, за да се насладят на гледката - как онзи дребен, гологлав мъж, с големи ботуши, големи очи, мокри вежди и твърд поглед, мие пред тях.
Нерядко най-красивите жени (на красивите всичко е позволено понякога) се събуваха боси и с хубавите си обувки в едната ръка, а с другата хванати за гордеещият се мъж, маниерно и уж небрежно вървяха боси по мокрите плочи. Както безапелационна красавица в оскъден бански върви по пясъка на брега на морето пред лежащите мъже, осъзнавайки, че има властта да изправи не само някои части от тях, а и тях самите, за да я следват покорно като разгонени кучета.
Тогава 20-годишен, се облягах на някоя колона на магазин на тази главна улица и гледах тези "зрели" 30 годишни красиви двойки как си хармонират, като във филм, с мократа оботушена бригада на миячите. И знаех, някак хлапашки, но знаех, че всъщност това е богатството на този град. Когато покрай важния мияч, удържащ с наклоненото си тяло съскащия маркуч, минаваха ужасени момичета на пръсти, красиви жени, шляпаха до мъжете си боси, безизразни закъснели люде ситняха, бездомни кучета гледаха гладно хората в очите или разклатени от алкохола пияници се опитваха да пият от струята на мияча. Който тактично и мирно ги избягваше, за да не отнесе главите им с напора.
Ето това беше онази Главна от моето студентство, чието миене беше красив воден спектакъл в тежките летни нощи.
Днес по улицата, по същата тази улица, тихо жужат малки камиончета с четки и други хитри устройства, които мият, събират отпадъци и прочее, но това е някак скучно, лишено от чар и умиление. Както ще бъде всичко в напиращото механизирано бъдеще.