- Знаеш ли какво е да спуснеш някого в себе си... да влезне сам-не. Да му дадеш ключът и да го оставиш да се настани удобно в душата ти. Да диша с твоя пулс когато той самият не е готов да разтвори себе си, да отпусне пулсът си за теб. И да знаеш това, да го осъзнаваш с всеки свой атом. И след това да намериш някакви последни сили за да го изтръгнеш от себе си. Да го накараш да си отиде и да остави опиума на своята сянка в теб. И да я носиш в светлото на своя поглед, и да се усмихваш широко когато мисълта кърви... и след това да не можеш, просто да не можеш да обичаш.
- Били сте деца - той отметна светлият кичур коса, който скриваше погледа й. - И после?
- После минава време и просто вече не ти е до обичане.
- А, ти все още си... - леко се усмихна и й подаде книгата.