Бял ден пресича черните ти грижи,
в най-хубавия миг се спуска мрак.
Как всичко режисирано се движи,
отива си и се завръща пак.

Целувка мре, когато проговориш.
Очи затваряш – и те хваща страх.
Минаваш равнодушно край затвора
и толкоз е свободен твоя смях.

Лицата светят, ах, лицата светят
и няма поза, нито звук фалшив.
Но всеки има свойта майка клета
и малък дом със плет, безкрайни жив.

Но всеки се смалява постепенно
и все по-малко иска от света.
И в родния си дом човек е пленник,
и чужда му е своята врата.

Но някой ден ще дойде режисьорът.
Той може всичко, той ще те спаси.
Баналната ти смачкана история
ще адаптира и ще украси.

Това, което другите не знаят,
бъди проклет! – и само ти го знай.
Не винаги накрая идва краят,
но въпреки това дохожда край.

Николай Заяков