Най-първите детски спомени, са изтъкани само от сенки. Някои обаче са огнени. Дълго пазех по-ясните в чекмеджетата на своите сънища. И когато заспивах, те ме връщаха в Ивайловград. Нашите заживели в родното място на майка ми, когато съм бил на 3 години. Не са го искали, но годината е била 1985 - безумието на зрелия социализъм тогава консумирал съдбите на хората, точно както безскрупулността на алчните мутри го прави днес. Ивайловград е малко южно градче оттатък Родопите. Там дъхът на Средиземно море роши чорлавите склонове на Орфеевата планина, а лятото си шепне със зимата. Освен това Ивайловград е магическо място. Всъщност за мен е магическо, а за много други прокълнато. Там има само старци и деца. Младите хора, които попаднат в градчето, моментално грохват от старост или се вдетиняват неусетно. Добрите остаряват, защото вкусват от началото на човешкия кръговрат, отпиват от емоциите на изгубената невинност и повяхват в утопията, както спаружените белополенски черници в края на лятото. Лошите хора, обратно, се подмладяват. Имунизирани от емоциите, те започват да вършат пакости, защото няма какво друго да правят. Пият, изневеряват си и се карат. Това е причината, поради която в Ивайловград всички са или много-много стари, или много-много млади. Бабите гледат лимони по стълбищата на следвоенните тухлени кооперации - блокчета с дъх на винени бъчви, окончаващи с асфалтови покриви. В това време дядовците са се събрали по ленивите пейки, изпружили са вдървени тела под сянката на наровете, почиват заедно с полегналите бастуни и замислено отпиват от домашната гроздова ракия. А децата... Но не вдетинените пораснали, а истинските малчугани. За тях там е рай, страната на чудесата. В Ивайловград червеите на времето са прояли огромни дупки в пространството, истински проходи между измеренията. А вълшебните ивайловградски котета смело превеждат дечурлигата през тунелите. От място на място, от време на време. Свежите гласчета на дребосъците къдрят листата на градските смокини, а после, едва минута по-късно, потъват в лепкавото ухание на смолата по баирите. Лъчистият им смях се къпе във водите на Арда, а после лети с вятъра, който живее из степите край руините на Армира. А от онези лозя се вижда гръцко - там, където белите къщурки са накацали сред изгорените стърнища. Как ли изглеждат нашите кирпичени къщурки на гърците? А дали изобщо поглеждат насам? Хващам бас, че вечер при тях също ръси от звездния пърхот. Знаете ли - когато през нощта дневната светлина тихичко дреме, нейните сънища се прожектират в небето над Ивайловград.
Такова е градчето в моите спомени, в моя свят. Предполагам, че за реалността е съвсем друго - чезнещо населено място в откъснат регион на бедна държава, ограничено село, където не се случва нищо освен първичните комплекси на местните жители, които затова пък се случват вечно. Но аз не вярвам на реалността.