Време,
знам, че някой ден
ще ми отнемеш всичко.
Ще изтриеш
младостта от лицето ми,
но не си давам белезите –
те са си само мои.
Те ми напомнят моментите,
когато враг ме е потупвал по рамото
и приятел е стрелял в гърба ми…
Моментите,
когато надеждата
е прорязвала дланта ми,
защото съм я стискала в юмрука си
като мидена черупка…
Ражданията на децата ми,
когато болка и щастие
е едно и също,
а също и моментите,
когато съм прехапвала
устните си до кръв,
защото душата ми е кървяла…
Напомнят ми отминалите любови,
неизпълнените обещания
и пропуснатите мечти…
Паданията,
след които съм се изправяла отново,
за да продължа
и ръбовете на камъните по пътя ми,
които направиха нозете ми силни,
а душата ми – издържлива…
Напомнят ми изгарянията –
от слънце, от огън, от поглед…
Стъпките на приятелите,
които си отидоха
и думите на онези,
които останаха при мен…
Време,
всичко друго ти давам –
остави ми белезите…
Те ми напомнят
коя съм.


В.Димова
05.05.2012 г.