Дълбоко в майчината си утроба,
всички сме имали хриле…
Но кожата ни е забравила
първичния инстинкт на рибите
как се живее под водата
и с него също е забравила
езика древен на мълчанието,
където жестовете казват всичко.
Сега обличаш чувствата си с думи,
прикриваш ръбовете – да не нараняват,
прикриваш похотта – да не обижда,
прикриваш същността – да не боли…
И те приличат на онези кукли,
красиво подредени по витрините,
които нямат собствени лица.
Ако ми кажеш някога “Обичам те!” –
не с думи, а с онази рибя кожа,
нашарена със белези от камъни,
от зъби на акули и харпуни,
която си обрекъл на мълчание
и си погребал някъде на дъното,
под пластове очовечена тиня –
тогава, може би, ще ти повярвам…


В.Димова
26.07.2011 г.