Последните няколко години ,той винаги чакаше залеза. Мислеше за прекрасния живот, който бе живял. Какво му бе останало... Само слънцето. Спомените му бяха, като разплакани и свити ангели, стиснали до кръв сърцето му. Светлите му очи бяха събрали всички образи, които като призраци бродеха между миглите, зениците и безсолните му сълзи...вече не бе останала сол в сълзите му. Ветровете, които прииждаха от пролетните хълмове зад него, ги почувства като слънчева коприна. Всичките му любови си бяха тръгнали, децата му, приятелите, мечтите бяха отмити...Като реката, която бе пред него и отмиваше
камъните.
Подозираше, че някъде там има Рай, който да прибере побелялата му от живот душа. Както гледаше залеза, лицето му бавно се промени. Какво остана от живота му- само спомени, които не можеше да докаже, освен на снимки, а дали този живот не бе илюзия...сън, от който боли безкрайно. „Защо са сърцата ни, когато любимите ни хора драскат низ стените им?“
Времето приличаше на въртележка, която се отразяваше на очите му и на която винаги се надяваше да се качи...винаги, но никога никой не се качваше на нея.
Сърцето му беше безсолно, защото всички, които бяха затворени там, я бяха изпили. Водата в реката ставаше все повече и по-голяма, достигаше стъпалата му...във водата се появяваха образи на всички, с които се беше сбогувал- видя бабите си, лелите си, съучениците си. Разбра, че бе останало само името му, което можеше да изрече, безсолното си име. Солта бе свършила, не можеше да плаче, не можеше да осоли сърцето си. Тази река водеше към морето, там където водата беше солена, ако тръгне, все някога до морето щеше да стигне, и винаги вървящ към залеза,от който имаше нужда.
Сега времето течеше...като реката, която все повече доближаваше морските брегове и безкрайното солено море. Безсолни сълзи се спуснаха по страните му, изсуши последната капка сол от сърцето си и то спря да бие, но той все още наблюдаваше ... обърна се и разбра, че реката е от безсолните сълзи на самотниците, които като листа плуваха зад него, протегнали длани към брега...

Самотата може да води до свръхкрасота. Когато няма за какво да плачем, няма за какво и да протягаме ръцете си...


Радослав Гизгинджиев