Истината за любовта
Тази история някъде някой и някога
е преразказал и думите е променил.
Тъжната истина станала разказ за любовта,
в нея тъгата някой с надежда сменил.
Младо момиче живеело някога някъде
в къщичка малка наблизо до буйна река.
Всички познавали бедната малка цветарка,
дето на влюбени давала свежи цветя.
Свойте шестнайсе години изкарала скромно,
без да се жалва от свойта самотна съдба.
Чиста и нежна пораснала, силна, прилежна,
млада, красива, добра и смирена жена.
В онзи ден, летен, на цветната малка сергия
спрял се красавец, напет и уверен.
С поглед усмихнат цветята огледал и после
избрал си роза, от кръв по-червена.
С устни докоснал той цветето нежно
и го подал на цветарката малка в ръката
и закачливо прошепнал й нещо. Всъщност
със думи омайни замаял й бързо главата.
Тя не усетила даже как трепва сърцето й,
как се изпълва ума й с мечти по младежа.
Нивга преди не била тя обичана, влюбена…
и затова не познала любовта и копнежа.
Вечер излизали, скитали се по полето,
шепнели думи – на клетви и обещания.
После заспивали в нежна прегръдка. Небето
само свидетел било на любовта им.
Минали седмици. Младата мила девойка
тайна надежда в сърце свенливо стаила –
ще се омъжи, дом и семейство ще има,
ще я обичат! Най-после ще бъде щастлива…
Есенен вятър листата изсъхнали брулел,
а тя стояла отчаяна там, на брега.
Празно било във душата й гола, предадена.
Той си заминал!... Отново била тя сама.
Изход не виждала! Теглели мислите плахи
към разпенената буйна, дълбока река.
Само миг страх и после покой ще настане
за огорчената, клета, самотна душа.
Думи за сбогом прошепнали устните бледи,
„Сбогом!” на Него, къде и да бил по света,
но… в този миг леко пърхане там, под сърцето,
я променило: плод имала жив любовта!
Стъпка назад направила рязко и спряла.
Знаела вече, че има защо да живее –
там нейде в нея, невидима пак разцъфтяла
плахата вяра, че вече самичка не е!
Мигом животът изпълнил се пак със надежда.
Всъщност за нея детето не било беда.
Просто съдбата живота ни странно подрежда –
но пък спасила предала се, тъжна душа……
По своя път напред девойката поела –
детето стимул за живот било.
Годините се нижели, но смело
посрещала тя и добро, и зло….
Но ето че във топла, лятна вечер
по пътя прашен странник се задал –
и трепнало сърцето на жената,
защото усетът й пътникът познал.
Човекът спрял на прага на дома й
и тя се взряла с обич в милите черти,
които времето не било пощадило.
На колене той паднал, шепнейки „Прости!”
Историята свършва тук… Излиза,
че истинската обич е безкрайна,
че благородна е, прощаваща и силна;
една неразгадана още тайна.
Но аз не вярвам! Тя е само болка!
Едно „прости” оправя ли нещата?!
И затова си мисля – всичко е лъжа!
За мен историята свършва… на скалата!...