Като ме видя да го снимам, Маес ме заговори. Оправдах се, че не разбирам дъч и човекът мина на прилично разбираем английски. Имам усещането, че в Гент буквално куцо и сакато говори английски. Поиска ми пари, “1 euro will be fine, thank you”. Разговорихме се, кой откъде е и какво ли не. Издаде ме на леличката продавачка от съседното магазинче, която закачливо ме избъзика на български с “какво снимаш ти бе, момче?”
Не ми допада идеята да давам пари на просяци, реших по-добре да се почерпим по биричка. После станаха по две.
Заразправя ми разни небивалици – как бил професор по психология, как обиколил сума ти свят и говорил сума ти езици (последното е бая вероятно, доколкото го чух да говори на четири от тях), как въртял някакви далавери със злато и сребро с някакви цигани, как полицията искала от него да им снася информация, как и той като мен предпочита народния Жупилер пред друга известна бира с име като неговото, как Канон правели много добри камери (негови думи, не мои! ;))
Помоли ме да му пратя копия от снимките. Написа ми адреса на социалните служби, където си получава помощите.
Като се прибрах се поразтършувах из нета за някакво инфо, свързано с неговото име и фамилия и думичката “психология”. Не намерих. Но пък, не знам защо, този час и нещо прекаран с него на пейката до спирката винаги ме усмихва. Може и да е защото много готинко си пасва с десетките приятни гентски историйки, които ме накараха да се влюбя в този град и хората му. Надявам се и Маес да се усмихне като си получи снимките. Независимо дали ще си спомня за онзи следобед и юнакa, когото изпрати с думите “Thank you Noni, you are a good friend.”