Детството е най-богатият период от живота на човека. Дори когато е бедно… Липсите в него бяха прости и се свеждаха до някоя желана играчка. Имахме достатъчно време, достатъчно приятели, достатъчно обич… Кварталът беше наш – а следователно, и светът.
Когато човек пораства, в душата му се отварят все повече празнини… Печелим някои важни неща, но губим други – още по-важни. Печелим пари, но губим време… Печелим уважение, но губим любов… Растем професионално, работим денонощно… и забравяме да вдигнем глава и да погледнем небето. Понякога дори не усещаме как сезоните прелитат покрай нас и заедно с птиците отлитат и приятелите, младостта, любовта…
Какво можеш да направиш, ако в един момент се събудиш в “голямата игра” и осъзнаеш, че картите са раздадени от друг и че си ги изиграл лошо?... Можеш ли да върнеш времето назад? Да почнеш играта отначало? Да си върнеш обратно първоначалния капитал от време, приятели, любов?...
Празнините в душите ни растат и стават все по-големи. И се опитваме да ги запълним с нещо – със среднощни писма в интернет, стихове, снимки, алкохол, случайни връзки, мимолетни бягства нанякъде и отнякъде… Но вятърът отвява “пълнежа” и накрая остават отломките им – сухи и голи отвън и кухи отвътре....

Весела Димова