Автор: ffwd
Дата: 16-03-26 12:12
Много благодаря за коментара! Една от многото заешки дупки в последните 4 месеца, колкото отне от започването на поредния проект за посвирване на нещо до първата наистина издадена песен, както правят големите батковци, беше как моделираме пространството през психоакустика. Допреди знаех от обща култура как работи маскирането на честоти, на което са базирани всички алгоритми за компресия със загуба, както и как ушните ни миди ни позволяват да локализираме звуците в 3 координати, макар да имаме само два микрофона в главите си. Но чак като започнах да правя симфоничната оркестрация, си дадох сметка колко сигнал се губи в общия микс и колко несъвършен е мозъкът ни, спрямо спектрограмата. Обаче истинският пробив дойде, когато гледах един документален филм от 90-те за звуковия инженер на Michael Jackson - Bruce Swedien. Той е роден в епохата на малкото тракове и моно звука и голямата обсесия на живота му е била стереото - откритието, че чрез различни микрофонни техники два подобни сигнала са достатъчни, за да помогнат на мозъка да изгради холограма на пространството. Например в The Earth Song беквокалите са в кръг около X/Y микрофонна двойка и на слушалки буквално ги „виждаш“ в кръг около себе си. Аз, естествено, бях длъжен да експериментирам и зад основния вокал има 5 копия, в различните ъгли на зала, в центъра на която има ZOOM рекордер с X/Y микрофони. Не знам за другите, но аз си чувам всички акустични пространства в микса и тази кротка лудост е част от цялостното удоволствие да завърша песен. Шашкащо е колко е нормализирана посредствеността вече, при работата със семпли, защото при много „скъпи“ песни няма никакъв обем и акустика в звуковата картина. Всичко е плоско, с лепнат Valhalla ревърб, понеже всички така правят. :) Относно последното изречение - силно насърчавам да се запише песен. Някак сме длъжни да пренесем отношението си към материалността в музиката, което сме натрупали, към новото поколение, което промптва Suno и се дави в овчи възторг.
|
|