Problem? click here.
For more information about using these materials and the Creative Commons license, see CC info page.
- Аз съм твоето Слънце!
сънят
Заспах... Яви ми се птица, кацнала на прозореца. Стъклото ни разделяше и почти не чувах какво ми казва, но разбирах всичко. Поиска да играем една игра. История за лабиринти, пленени души, хищни растения, скрити съзнания, клетки. Това беше пътуване в непознати светове. Покани ме да я последвам в сложен лабиринт, в нейния свят. Не отказах и тръгнах с нея…
Попаднах в лабиринта, който трябваше да измина. Първите стъпки там отекваха в мислите ми. Тъмнината около мен ми пречеше. Вървях и не виждах нищо. Всякаш се намирах в необятни светове. Полетях във вселенска пустош, но срещах и звезди. Те ме стопляха, но за кратко. Летях все по-бързо в търсене на Слънце. Забързано и нахално подминах настоящето. Вече бях в бъдещето. А то се намираше там - в съзнанието.
съзнание
Роди се Вселена. Вселената, в която аз живеех. Моето минало, настояще и бъдеще. Те бяха спомени, идеи и мечти. Това бе светът ми, обрисуван с разкази за черното и бялото, за страха и смелостта, за приятелството и самотата, за любовта и есента. Дори не знаех, че това е игра без правила. Бродих сред въпроси, скитах, летях в необятна тишина. Бях попаднал в капан. Не виждах образа до мен, твърде беше близо. В съзнанието ми се родиха картини за мечтите. Исках да съм в клетка, но каква?!
клетката
Метални скоби, студен метал. Докосване, от което потреперих. Капан за съществуване, покой и сън. Не помръдвах, но можех да мечтая. Мечтаех за летеж, политах в скорост. Мечтаех за вода. Жаждата бе ме пресушила. Нямаше дъжд или море да ме спасят, а само лавина от сълзи - кристали. Сухи, смразяващи и много, много разрушителни. Пенлив поток зачаках. Дъждове червени, облаци от пурпур. Сред черно-бяла пустош роди се река. Червена.
Осъзнавах, че играя. Видях го лабиринта - беше сложен и не виждах изход. Потоци придойдоха, реката се надигна.
червената река
Пенлива е до бяло, когато бърза, червена е в покой, тя - реката. Заплувах по течението, а не знаех дори да плувам. Носих се в транс. Погълна ме пурпурът и небето заблестя. Реката - лабиринт ме отнесе по своите пътища водопадни, криволичещи, на места спокойни ... и ето, пещера! На влизане поех си въздух. Момент пронизващ пещера от светлина. Минута време мина и пак поех си въздух. И пак, и пак, и пак... Реката, отнесла ме дотам, почерня. Стоях пред пещерата, казах дума и ето - ехо, вечен резонанс.
пещерата
В затворен вакуум, в галерии безкрайни, оказах се в капан. Влязъл бях, сега съм пак безцветен, безтегловен. В миг понечих да прекрача праг - краката не ме държаха. Въздъхнах от умора, задуших се. Поисках с ръце да допълзя, това ме разруши. Лежах в пещерата, на дъното на зелена бездна. Появи се нещо, дори успях да се надигна. Сияние. Небесни яркости. Вода. Водата заваля.
дъждовна клопка
Помръднах палец, помръднах показалец. Усещах, че летя. Ах, това беше дъжд, намерих си чадър. А чадърът бе с прозорче - за да виждам накъде вървя. Вървях сам в пролетна гора. Свежа от дъжда, с удавени от зимата листа. Вървях нагоре, срещу течението на дъжда. Капките ставаха все по-малки и по-студени. Удари ме студена птица. Уплаших се. Удари ме втора, още по-студена. Третата разби се в мен, строши се. Замръзнал порой от замръзнали кубчета. Мислех, че и аз замръзвам. Летях с безумна скорост и ето ме отново безвъздушен, безтегловен. Усещах топлината. Летях към Слънцето, за да ме стопли.
слънце
Очаквах тази среща. Близки бяхме, един до друг. Аз бях лед, а ти бе Слънце.
- Не смеех да ти кажа, Слънце, че бързо се топя - казах аз.
- Не смеех да те целуна, ще те изпепеля - каза Слънцето.
- ...............................................................
Знамение за изгарящя любов, Слънце и вода, опасна, стихийна.
Забравата дойде почти веднага. Слънцето ме ослепи. Престанах да виждам.
слепота
Сляп, отново оказах се в капан. И отново стъпих на земята. Слънцето беше далече - от другата страна. Раздвижих пак ръце. Всички чувства бяха болка, но физическа ... ръцете ми раздрани, празни длани. Трябваше да избирам. Сетих се за лабиринта, спомних си за пътя, по който ще поема. Той беше дълъг, но стигнах граница.
граница
В неведението дали да я прекрача, усещах нещо, че тупти. Тупти до мене, до моето туптене. Усещах мирис на метал, течен и червен. Стоях в безпомощ, гледах отстрани, усещах, че тупти. Виждах, че кърви. Пленени в желязна хватка, туптяха те - сърцата . Отново ехо, вечен резонанс. Това ме оглуши, ослепи, задуши ме. Счупих прозорец. Звукът бе толкова убийствен, трябваше да излезе.
прозорецът
Блестящи малки стъкълца се посипаха надолу. Звукът излезе, чувах теб. Слепотата бе огряна, виждах теб. Вдъхна ми живот, целувах теб. Но счупеното си остана. Непоправимо. Аз бях отвън, а ти пред мен. Аз - видим, а ти - под сянка. Знаех, че пътят минаваше право през звездите. Отлетях. Трябваше да отлетя. Душата го желаеше.
душа
... И така душата полетя. Взех със себе си само спомените. Не взех телата ни. По лабиринта продължих...
стаята на тайните
Върнах се от спомените, прекрачих прага на Начало. Беше пълно с тайни. Зад завеси от ефир погледнах тайно. Огледах се, скоро щях да се родя. Прераждане последно. Последен шанс. Възкръсване от миналото, легенда за любов, в поза ембрион. Бях свързан с извор, пиех от него. Дишах кръв, за да не се удавя. И ето ме - излязох, отново бях капан.
яйцето
В центъра на моята вселена, всели се муза - тя беше скрита, в капан. Закотвена в плазма, чакаше ядрото да изригне. Чаках времето да дойде, някъде около дванайсет, в полунощ. Пак е звук, което чаках, но разтърсващ.
време
Звукът дойде. В дванайсет и една. В ядрен взрив пулсираха магнитните полета с двадесет и четири мегатона сила. Вселената взриви се, роди се звезда. Утре нова, след двадесет и четири. Тези часове ми бяха нужни да се храня, дишам, а после да летя. Почивах си в гнездо, там заспивах. И сънувах ... яви ми се птица, кацнала на прозореца. Стъклото ни разделяше, и почти не чувах какво ми казва, но разбирах всичко. Поиска да играем пак игра. История за необятни светове, прераждания, космически звуци. Това беше пътуване в непознати светове. Отново ме покани, отново не отказах. Тръгнах с нея. Заведе ме в гнездо.
гнездо
Гнездото беше огромно. Зачаках началото на новата игра. Хиляди семена падаха над мен. Едно от тях порасна в цвете. Отровна клопка.
хищното цвете
Обречен бях, но не се отказвах. Черни пипала, отровен цвят, имаше бодли дори. Бях измъчван, любопитен. Оплетен бях с отровни рани. Изплъзнах се с дихание, но цветето остана. С дълбоки корени вътре в мен, растеше и бодеше. Красива роза беше.
розите
Тя оплиташе бодливи храсти. Създаваше опасна красота. Родиха се още рози, а тръните боляха. Дойдоха гости - аз ги виждах, а те мен - не. Тръгнаха си. Аз също. В гората бях, до едно дърво.
змийското дърво
Това бе мъртвото дърво с листа от черни птици. Ако знаех за змията, мигом щях да отлетя... Опитах и летях, но нямах свобода. Нямаше я и розата.
механичната птица
С ранени, прекършени крила летях ... летях ... летях. Полетът укрепна изведнъж. Имах нови крила. Те ми бяха подарени, но не помнех от кого. И отново бях неистински, но продължавах да летя... Следваха ме други птици. Бели. Виждах как се научават. Научих ги на истинската свобода. А аз бях роб на светлината. Нейна сянка. Мрежа от ситно изтъкани, черни лъчи.
мрежата
...И това бях аз - мрежата. Сънища, лабиринти или просто игра...
Капан за птици...
А ти какво си?...
- Аз съм твоето Слънце! Всичко се движи около новият живот, този който ни напуска, доброто и злото и твоят капан?!....
- Ти си всички мои капани. Обичам да съм уловен в тях.
- Аз съм твоето Слънце!
сънят
Заспах... Яви ми се птица, кацнала на прозореца. Стъклото ни разделяше и почти не чувах какво ми казва, но разбирах всичко. Поиска да играем една игра. История за лабиринти, пленени души, хищни растения, скрити съзнания, клетки. Това беше пътуване в непознати светове. Покани ме да я последвам в сложен лабиринт, в нейния свят. Не отказах и тръгнах с нея…
Попаднах в лабиринта, който трябваше да измина. Първите стъпки там отекваха в мислите ми. Тъмнината около мен ми пречеше. Вървях и не виждах нищо. Всякаш се намирах в необятни светове. Полетях във вселенска пустош, но срещах и звезди. Те ме стопляха, но за кратко. Летях все по-бързо в търсене на Слънце. Забързано и нахално подминах настоящето. Вече бях в бъдещето. А то се намираше там - в съзнанието.
съзнание
Роди се Вселена. Вселената, в която аз живеех. Моето минало, настояще и бъдеще. Те бяха спомени, идеи и мечти. Това бе светът ми, обрисуван с разкази за черното и бялото, за страха и смелостта, за приятелството и самотата, за любовта и есента. Дори не знаех, че това е игра без правила. Бродих сред въпроси, скитах, летях в необятна тишина. Бях попаднал в капан. Не виждах образа до мен, твърде беше близо. В съзнанието ми се родиха картини за мечтите. Исках да съм в клетка, но каква?!
клетката
Метални скоби, студен метал. Докосване, от което потреперих. Капан за съществуване, покой и сън. Не помръдвах, но можех да мечтая. Мечтаех за летеж, политах в скорост. Мечтаех за вода. Жаждата бе ме пресушила. Нямаше дъжд или море да ме спасят, а само лавина от сълзи - кристали. Сухи, смразяващи и много, много разрушителни. Пенлив поток зачаках. Дъждове червени, облаци от пурпур. Сред черно-бяла пустош роди се река. Червена.
Осъзнавах, че играя. Видях го лабиринта - беше сложен и не виждах изход. Потоци придойдоха, реката се надигна.
червената река
Пенлива е до бяло, когато бърза, червена е в покой, тя - реката. Заплувах по течението, а не знаех дори да плувам. Носих се в транс. Погълна ме пурпурът и небето заблестя. Реката - лабиринт ме отнесе по своите пътища водопадни, криволичещи, на места спокойни ... и ето, пещера! На влизане поех си въздух. Момент пронизващ пещера от светлина. Минута време мина и пак поех си въздух. И пак, и пак, и пак... Реката, отнесла ме дотам, почерня. Стоях пред пещерата, казах дума и ето - ехо, вечен резонанс.
пещерата
В затворен вакуум, в галерии безкрайни, оказах се в капан. Влязъл бях, сега съм пак безцветен, безтегловен. В миг понечих да прекрача праг - краката не ме държаха. Въздъхнах от умора, задуших се. Поисках с ръце да допълзя, това ме разруши. Лежах в пещерата, на дъното на зелена бездна. Появи се нещо, дори успях да се надигна. Сияние. Небесни яркости. Вода. Водата заваля.
дъждовна клопка
Помръднах палец, помръднах показалец. Усещах, че летя. Ах, това беше дъжд, намерих си чадър. А чадърът бе с прозорче - за да виждам накъде вървя. Вървях сам в пролетна гора. Свежа от дъжда, с удавени от зимата листа. Вървях нагоре, срещу течението на дъжда. Капките ставаха все по-малки и по-студени. Удари ме студена птица. Уплаших се. Удари ме втора, още по-студена. Третата разби се в мен, строши се. Замръзнал порой от замръзнали кубчета. Мислех, че и аз замръзвам. Летях с безумна скорост и ето ме отново безвъздушен, безтегловен. Усещах топлината. Летях към Слънцето, за да ме стопли.
слънце
Очаквах тази среща. Близки бяхме, един до друг. Аз бях лед, а ти бе Слънце.
- Не смеех да ти кажа, Слънце, че бързо се топя - казах аз.
- Не смеех да те целуна, ще те изпепеля - каза Слънцето.
- ...............................................................
Знамение за изгарящя любов, Слънце и вода, опасна, стихийна.
Забравата дойде почти веднага. Слънцето ме ослепи. Престанах да виждам.
слепота
Сляп, отново оказах се в капан. И отново стъпих на земята. Слънцето беше далече - от другата страна. Раздвижих пак ръце. Всички чувства бяха болка, но физическа ... ръцете ми раздрани, празни длани. Трябваше да избирам. Сетих се за лабиринта, спомних си за пътя, по който ще поема. Той беше дълъг, но стигнах граница.
граница
В неведението дали да я прекрача, усещах нещо, че тупти. Тупти до мене, до моето туптене. Усещах мирис на метал, течен и червен. Стоях в безпомощ, гледах отстрани, усещах, че тупти. Виждах, че кърви. Пленени в желязна хватка, туптяха те - сърцата . Отново ехо, вечен резонанс. Това ме оглуши, ослепи, задуши ме. Счупих прозорец. Звукът бе толкова убийствен, трябваше да излезе.
прозорецът
Блестящи малки стъкълца се посипаха надолу. Звукът излезе, чувах теб. Слепотата бе огряна, виждах теб. Вдъхна ми живот, целувах теб. Но счупеното си остана. Непоправимо. Аз бях отвън, а ти пред мен. Аз - видим, а ти - под сянка. Знаех, че пътят минаваше право през звездите. Отлетях. Трябваше да отлетя. Душата го желаеше.
душа
... И така душата полетя. Взех със себе си само спомените. Не взех телата ни. По лабиринта продължих...
стаята на тайните
Върнах се от спомените, прекрачих прага на Начало. Беше пълно с тайни. Зад завеси от ефир погледнах тайно. Огледах се, скоро щях да се родя. Прераждане последно. Последен шанс. Възкръсване от миналото, легенда за любов, в поза ембрион. Бях свързан с извор, пиех от него. Дишах кръв, за да не се удавя. И ето ме - излязох, отново бях капан.
яйцето
В центъра на моята вселена, всели се муза - тя беше скрита, в капан. Закотвена в плазма, чакаше ядрото да изригне. Чаках времето да дойде, някъде около дванайсет, в полунощ. Пак е звук, което чаках, но разтърсващ.
време
Звукът дойде. В дванайсет и една. В ядрен взрив пулсираха магнитните полета с двадесет и четири мегатона сила. Вселената взриви се, роди се звезда. Утре нова, след двадесет и четири. Тези часове ми бяха нужни да се храня, дишам, а после да летя. Почивах си в гнездо, там заспивах. И сънувах ... яви ми се птица, кацнала на прозореца. Стъклото ни разделяше, и почти не чувах какво ми казва, но разбирах всичко. Поиска да играем пак игра. История за необятни светове, прераждания, космически звуци. Това беше пътуване в непознати светове. Отново ме покани, отново не отказах. Тръгнах с нея. Заведе ме в гнездо.
гнездо
Гнездото беше огромно. Зачаках началото на новата игра. Хиляди семена падаха над мен. Едно от тях порасна в цвете. Отровна клопка.
хищното цвете
Обречен бях, но не се отказвах. Черни пипала, отровен цвят, имаше бодли дори. Бях измъчван, любопитен. Оплетен бях с отровни рани. Изплъзнах се с дихание, но цветето остана. С дълбоки корени вътре в мен, растеше и бодеше. Красива роза беше.
розите
Тя оплиташе бодливи храсти. Създаваше опасна красота. Родиха се още рози, а тръните боляха. Дойдоха гости - аз ги виждах, а те мен - не. Тръгнаха си. Аз също. В гората бях, до едно дърво.
змийското дърво
Това бе мъртвото дърво с листа от черни птици. Ако знаех за змията, мигом щях да отлетя... Опитах и летях, но нямах свобода. Нямаше я и розата.
механичната птица
С ранени, прекършени крила летях ... летях ... летях. Полетът укрепна изведнъж. Имах нови крила. Те ми бяха подарени, но не помнех от кого. И отново бях неистински, но продължавах да летя... Следваха ме други птици. Бели. Виждах как се научават. Научих ги на истинската свобода. А аз бях роб на светлината. Нейна сянка. Мрежа от ситно изтъкани, черни лъчи.
мрежата
...И това бях аз - мрежата. Сънища, лабиринти или просто игра...
Капан за птици...
А ти какво си?...
- Аз съм твоето Слънце! Всичко се движи около новият живот, този който ни напуска, доброто и злото и твоят капан?!....
- Ти си всички мои капани. Обичам да съм уловен в тях.
No edits suggested.
Do you see all degrees clearly? If not, calibrate your monitor.