И бавно се отделяше плацентата
от мрак. Бе вик и плач в началото.
вселената създаде своя център.
Родилката земя отпусна тяло.
Росата няма никога да значи
за двама души толкова надежда -
и Майката и Младенеца плачат.
И хаосът, осмислен се подрежда.
Гръдта си млечна изгревът разголи
и светлината като кръв потече
и Го изпълни до премала с болка,
защото Го пронизваше със вечност.
Той беше предопределен да свети!
Той бе неповторим, той бе свободен!
И бавно се отделяше плацентата
от мрак. Бе вик и плач в началото.
вселената създаде своя център.
Родилката земя отпусна тяло.
Росата няма никога да значи
за двама души толкова надежда -
и Майката и Младенеца плачат.
И хаосът, осмислен се подрежда.
Гръдта си млечна изгревът разголи
и светлината като кръв потече
и Го изпълни до премала с болка,
защото Го пронизваше със вечност.
Той беше предопределен да свети!
Той бе неповторим, той бе свободен!
