Изгледан в глутница (така и не пораснал) и фотографирал стотици кучета, винаги съм мислел, че не умея да разбирам котките. Харесвал съм котки, да, но все е било 'много е хубава, ама кучето си е куче'... Докато един юнски ден на фасадата на блока не се появи едно леко кривогледо, клепоухо и тотално несъразмерно същество, което звучеше като врабче. Покатерих се на най-близката площадка и се опитах да го нахраня със шпеков салам; аз откъде да знам какво се дава на малко коте? На опититите ми да го достигна, той отговори с ‘пъххх, пъхххх, не ме докосвай, брадата чупакабро!‘

Така срещнах Страхил, МОЕТО коте, който на следващия ден доведе сестра си Грими и ни подариха най-невероятното и слънчево лято, напук на дъжда, който се изсипа в нашата гора.