Когато вече не можеше да се грижи за себе си, я взехме при нас. От един момент нататък забелязах как видимо започна да се смалява, заприлича на дете в рефлексите си, дете, което прохожда, но движенията ѝ ставаха все по-несигурни, а погледът детски – доверчив, невеж и невинен. Все по-малко говореше и от един момент нататък започна само да се усмихва и само очите ѝ не изгубиха блясъка си. Някъде по това време подсъзнателно разбрах, че скоро ще я изгубя и започнах да я снимам. И макар да ѝ беше трудно да стои, защото се изморяваше бързо и имаше тикове, много се стараеше, а аз снимах като луда, за да отделя най-добрите снимки. Помолих я да опита да не мърда и тя стисна устни. Щракнах. Погледнах, а тя попита: Стана ли?
Ако беше жива, днес щеше да навърши 87 години.