Над езерото господ хвърли мрежа,
и ангелите също бяха там.
Ветрецът, тъй прозрачен и небрежен,
замина да обиколи света.

Бях стъпил върху камъче и болка,
внезапно мен и камъчето пръсна.
Не можех да летя, не знаех колко
за този пръв летеж е вече късно.

Все пак между листа и сини кърпи,
сред въздух от взривяването мокър,
аз чух отдалечаващи се стъпки
и чувах как отиват те към бога.

И нито страх, и нито даже мисъл
не прекоси съзнанието тясно.
Макар да бях от живите отписан,
все още пълен бях с ентусиазъм.

Отивах си от живите, но вярвах,
че мъртвите едва ли ще ме искат.
Видях как езерото озарява
на ниското небе челото ниско.

И някак си във себе си се върнах,
и стъпих пак на камъчето мое.
Достатъчно ми бе да съм прегърнал
на слънцето спасителния пояс.

Николай Заяков