Когато адреналинът тече като буйна ледникова река през цялото ти тяло, а опасността е надвиснала над теб с комбинираната мощ на две велики стихии - водата и въздуха, но въпреки това, единственото, което ти чуваш е тишина. И усещаш вътрешен мир и абсолютно спокойствие...
...сърцето ти тупти, но ти не му обръщаш внимание...
...Сякаш козирка е паднала точно от стъпката ти и в миг виждаш бездната как те зове...сякаш вратата на самолета е отворена и току що си се отделил в свободно падане към майката земя...
...Всичко сякаш застива на едно място, в един миг, в който няма нищо друго освен теб. Твоята същност, твоята искра живот, разсъблечена от всичко...от ВСИЧКО освен желанието да продължава да гори...
В този момент всичко притихва и остава само тишината...

И точно тогава знаеш, че бурята ще удари с пълната си сила!
Като огромна стихия, един вихър на мощната турболенция под величествените скални стени се откъсва и удря с цялата мощ на Мьолнир по водата пред теб. Вълни не могат да се откъснат. Повърността на водата остава почти непомръдната отпреди малко, но хиляди пръски на мощни струи заливат брега чак на 50-60м навътре.
Целият те облива вода, не разбираш как още стоиш на краката си, но удържаш на атаката!
Вихрите продължават безмилостно да удрят по гладката вода, сякаш искат да отворят директен път към оня свят, а ти стоиш! Стоиш и си от най-щастливите хора, че имаш късмета да станеш свидетел на тази мощ. Чудиш се...ще оцелея ли да разкажа? Или следващият удар на Тор ще хвърли такава вълна, че да те удави на място! И въпреки това стоиш! Величието на картината е толкова притеглящо, че не можеш да направиш и крачка назад!
Отдавна си спрял да снимаш...просто стоиш и се дивиш на силата на природата...
И съвсем скоро, както и дойде, моментът си отиде. Светлината умря, за да бъде преродена утре. А вятъра малко позатихна...но в ушите ми остана онази тишина, която идва точно преди да връхлети вихъра с цялата си мощ...


Тази фотография е типичен представител на един от онези моменти, когато човек е в пълен мир със себе си и със света. И когато батерията отдавна е свършила. Разбира се, че в най-сюблимния момент
На туристите вляво палатката е откъсната от земята и захвърлена като парцал. Твоята почти празна раница я сполетява същото и се радваш, че е спряла наблизо и не ти се налага да я търсиш в долината 500 вертикални метра по-надолу.
Батерията на апарата, разбира се, свърши в най-сюблимния момент. И никакви опити не успяха да я съживят. Моментът не се поддаде на улавяне в снимка, но нищо! Това е още една причина да се върна с надеждата отново да стана свидетел на такава незабравима картина. Вярвам, че стихията отново ще ме поздрави за добре дошъл!

https://www.facebook.com/events/224122154653335/permalink/224187344646816/