... Питаха ме дали се страхувам... Винаги съм изпитвал страх. Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете...? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните си. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт... "Живей докато умреш" - беше написал някой. Да, но как?... Ето, тук е страхът. Не от смъртта, а от "вярната посока".... Това ли е пътеката, натам ли да вървим, как да останем човеци и да оставим по-добри човеци след себе си? Затова ще се страхуваме цял живот. И ще търсим отговора не в забравата, не в отстъплението, не в примирението и консумирането на създаденото. Ще търсим пътя напред, към бъдещето, с неговия неунищожим стремеж към красивото и доброто." - @Людмил Янков