Там земята се разплаква, а небето се обърква –
в необмисленото дворче на една случайна църква.
Седем думи, пет целувки, след което се оказва
в единайсет и петнайсет, че градът ни забелязва.
Там, където сме виновни. Там е тихо, там е вкусно
от разсънените дрехи и учуденото чувство.
Там, където сме красиви, силни, неупотребени,
с нокти на сиамски котки и тела на манекени.
Там сме още неумели, дишането е неточно,
и тревата е внезапна, а дървото е нарочно.
Там, където сме неясни, никакви, безотговорни
и оградите са арфи, а олуците – валдхорни.
Ъгълът е благосклонен, улицата е конфликтна
там, където ме намрази, там, където ме обикна.
Там, където синя, синя, синя вечерта се спуща
и си тръгва бяла, бяла, бяла с твоите обуща,
без надеждата за утре, без тревогата от вчера,
само с радостта от днеска – прясно цвете на ревера.
Там, където... Там, където всичко беше във зародиш.
Там, където – подозирам – много тайно още ходиш.
Там, където моят двойник може би ще се обади.
Там, където бяхме млади... Там, където бяхме млади.
Недялко Йорданов