Те вдигаха очи към небето
и виждаха само облаци,
а облаците бяха сиви и яростни,
и валеше дъжд –
неспирен дъжд,
като в деня на Библейския потоп...
Но те не знаеха, че зад облаците
винаги има слънце и синьо небе,
а над синьото небе има черно небе,
обсипано със звезди,
и звездите са очите на Вечността,
а зад тях стои Бог...
Те не знаеха всичко това,
защото пълзяха като мравки
върху своята мъничка планета,
отдавна бяха изгубили крилете си
и бяха забравили да летят...
Те си мислеха,
че Бог им изпраща библейския потоп,
за да ги погуби,
а Той им го изпращаше,
за да ги възвиси...
Защото как иначе би могъл да ги накара
да си построят нови криле
и да открият пътя си
към звездите?...

В.Д.
29.12.2014 г.