Понякога ме няма твърде дълго…
Достатъчно, за да ти стане хладно
от вятъра на спомена, полазил
по кожата… За да ти стане тъмно
от сенките, възкръснали в душата ти…
Повикай ме със всички цветни пролети,
с дъха на най-горещото си лято,
повикай ме обратно – като птица
гнездо… И ако пак не отговарям,
тогава нека устните ме викат…
Повикай ме с ръцете си, с очите си,
с плача и със смеха си ме повикай…
Повикай ме с последния си шепот,
с прегракналия глас на тишината,
с прехапания крясък на сърцето си…
Повикай ме… И аз ще се завърна…
В.Димова
06.02.2014 г.
Понякога ме няма твърде дълго…
Достатъчно, за да ти стане хладно
от вятъра на спомена, полазил
по кожата… За да ти стане тъмно
от сенките, възкръснали в душата ти…
Повикай ме със всички цветни пролети,
с дъха на най-горещото си лято,
повикай ме обратно – като птица
гнездо… И ако пак не отговарям,
тогава нека устните ме викат…
Повикай ме с ръцете си, с очите си,
с плача и със смеха си ме повикай…
Повикай ме с последния си шепот,
с прегракналия глас на тишината,
с прехапания крясък на сърцето си…
Повикай ме… И аз ще се завърна…
