Не беше честно
да пробуждаш
демоните в мен…
Но ти дойде
и им разказа приказка,
и те повярваха,
че може би са ангели,
забравени от някой
в тъмнината…
И все по-бавно
търся отговорите…
И все по-трудно става
да разлиствам
душата –
като апокрифна книга…
Не искам
да чета на глас
написаното в нея…
Не искам
остриетата на думите
да се забиват в мене
безпощадно
и страшно –
като гвоздеи в разпятие…
Понякога
от бездната
изплуват спомени…
Като отрязани глави на риби,
като парчета
от спасителни жилетки
след страшно корабокрушение…
Изчаквам…
Нека се прочисти дъното…
Душата е съвсем
като морето –
тя също се нуждае
от пречистване,
за да открие
бисерите в себе си…
Да ги положи
в мокрите ти длани
(току-що си изтрил
със тях сълзите ми)…
Един на друг
ще си превържем раните
и ще намерим сили
да обичаме…


В.Димова
20.03.2014 г.