Онази вечер грабнах фотоапарата, заобиколих строежа, който се вижда от терасата ми и отидох да снимам залеза. Небето бе бурно със сиво-сините си купести облаци, а в далечината имаше една ивица с топли цветове, даже и едно дръвче стоеше в центъра на кадъра, ей така, допринасяйки живинка, докато не чух глас иззад мен. Обърнах се и го видях, дядото. Огледах го и си помислих, какъв съм късметлия, хем разкошен залез, хем и неволята на човека ще заснема. Заприказвахме се, вдигнах фотоапарата ..... и го свалих, така още няколко пъти, докато той ми разказваше как е останал сам, без семейство, без дом.... едва събрах кураж да натисна спусъка, пожелах му лека вечер и се отдалечих. По-късно се замислих, какъв съм късметлия наистина, какви сме късметлии всички, които имаме шанса да правим това което обичаме, ние които имаме шанса да се докосваме до творби и творци, ние които живеем от другата страна на оградата .......