Беше толкова тъмно, че вятърът
се препъна по тесните стълби.
Тичах сляпа... но знаех, че чакаш -
без цветя и без клетви за бъдеще.
Не валяха звезди. Не блестеше
на луната фенерчето светло.
Бяхме сигурно толкова грешни,
че на мрак ни осъди небето.
Тичах, сляпа от страх.
И внезапно
като дъжд, от столетия чакан,
като белия изгрев на лятото
ослепително блесна
ръката ти.
Таня Пенчева
Беше толкова тъмно, че вятърът
се препъна по тесните стълби.
Тичах сляпа... но знаех, че чакаш -
без цветя и без клетви за бъдеще.
Не валяха звезди. Не блестеше
на луната фенерчето светло.
Бяхме сигурно толкова грешни,
че на мрак ни осъди небето.
Тичах, сляпа от страх.
И внезапно
като дъжд, от столетия чакан,
като белия изгрев на лятото
ослепително блесна
ръката ти.
