На чаша чай поседнахме с тъгата.
Защо ли тъй внезапно бе ме посетила?
Усетих топъл вятър по ръката, погледнах –
ето я, пред мен се беше настанила.
В очите ми бе приковала своя поглед
и търсеше сълзи и болка скрити.
Дори не подозираше, горката,
че сълзите ми безвъзвратно са изтрити.
А може би го знаеше, навярно
затова така внезапно бе ме посетила.
Но аз отвръщах гордо и нахално
на погледа ѝ втренчен и изпитващ.
Усмихваше се – топло, откровено
и уж като приятелка позната
отпиваше от чая си смутено,
но всъщност ми обсебваше душата.
Бях сигурна, че искаше да ме разплаче.
Желанието ѝ бе толкова прозрачно.
Не можеше да разбере обаче, че точно днес
присъствието ѝ оставаше невзрачно.
(То щеше да е същото и утре!)
Дали да ѝ го кажа най-накрая?...

Ще ѝ го кажа!
„Моля те, върви си!
Бих искала сама да си изпия чая!"

Нина Дончева