Прилича на камбана и нарочно
кънти и оглушава времената…
Такъв му е животът – полуостров,
полутъга и полусън понякога.
С пречупено крило на костенурка.
Очите му блестят, душата тлее.
Навръх страха си цял живот живурка…
А на ръба се пръсне и изгрее.
Изгаря, откъдето и да мине,
или се дави вечер в новините…
А Бог ечи от някаква къпина
и му наднича във мъглявините.
Последният човек не се срамува
от своята изчезваща природа…
Душата му е сън, но съществува –
следа и окончание на Бога.
Последният човек е самораслек,
отникъде започва, свършва в края…
Очаква влака или чака щастието,
не подозира, че живее в рая…
Природата до смърт го вдъхновява,
смъртта превръща истината в семе…
Последният човек възнамерява
да се събуди, като стане време.


Виолета Христова