Някой ден ще приседнем със старостта,
двете с нея, на някоя пейка из парка.
Ще говорим за хиляди малки неща,
или пък, ще мълчим под дървесните шарки.
Ще си спомняме мене, със смях през сълзи,
(ще се черпим кафе от пластмасови чашки)
мойте глупости, грешки, и смешни мечти,
за това, как живота резонно ги смачка.
Очилата, вълшебните, ще ми заеме,
да се видя през тях - как била съм наивна,
а край нас ще препуска пиляното време,
неразумно, което по пътя разливах.
Ще се мяркат из него дечица с колички,
ококорени бебета, скутери, топки,
разиграни булончета с черни ушички,
кафенета и майки с бащи на разходка.
И тогава, в тайфуна, завихрен из парка,
на алеята с пейка, където седим,
ще започнем, полека и малко по малко,
да се сливаме двете с размити черти.
А през клоните, после небето ще грейне,
с телескопа на яркото слънце към мен,
за да види как тиха, на същата пейка,
се усмихвам. - Старица сред парка зелен.
Радост Даскалова