Дяволе,
ти ли ми открадна
детството и младостта?...

Ти ли пошушна в ухото ми,
че няма Дядо Коледа?
Ти ли ми разказа,
че не съществуват планети,
населени с баобаби,
рози и малки принцове?
Ти ли захвърли на тавана
алената панделка,
която мама вплиташе в косите ми?
Ти ли накара пианото ми да замълчи,
за да ми говори телевизорът?
Ти ли заби като трънче в душата ми
спомена за първата ми любов –
да ме боцка завинаги?
Ти ли отне приятелите ми
и раздели пътищата ни –
поведе ги към върхове
с различни имена,
обеща им мъгляви хоризонти
и те забравиха
да се завърнат?
Ти ли разпиля
децата ми по света
и заличи следите от сълзите ми,
покапали по перони и летища?...

Можеш да ме нараняваш,
Дяволе,
но не можеш да ме омагьосаш –
черна е магията ти,
Дяволе,
но не е по-черна от очите ми,
когато се сбогуват…


В.Димова
29.09.2012 г.