„Пущай хляба си по водите,
защото след много дни
пак ще го намериш…”
Книга на Еклисиаста, 11:1


Не хляба си – душата си ще пусна
някой ден да тръгне по водите
и няма да е кратко туй пътуване
през водопади, прагове и бързеи,
под сенките на плачещи дървета,
край перките на смеещи се риби…
Земи-пустини и земи-градини
като листо душата ще преплува.

Ще я примамват камъни към дъното –
прохлада и покой ще обещават,
но тя ще ги подмине, запленена
от трескавия шепот на морето…
Ще спре за малко в речните пристанища,
от тях ще си открадне шепа спомени –
милувка вятърна, моминска песен
и къс небе… Но няма да остане.

И чак когато вече е научила
езика на светулките и мидите
и знае всички тайни на морето,
на въздуха, земята и звездите,
ще спре на най-измисления остров,
като мираж изплувал от вълните
на нейното желание за връщане,
за бряг и обич…
Там ще я намериш…


В.Димова
18.08.2012 г.