Когато улиците бяха безкрайно дълги и тротоарите пронизваха сърцето ми.
Когато хората бяха безкрайно много и все сред тях се губеше.
Когато те обичах. И когато те търсех, докато бе толкова близо до мен.
Не съм те забравил. Не съм те помнил. Ти беше във въздуха.
Не съм те срещал. Не съм се разделял с теб.
Просто се бе пръснало сърцето ти в сърцето ми.

Сред други лица се загубихме.
Сред други ръце се разкъсаха прегръдките ни.
Сред други очи се разплакахме.

Когато лятото го направихме студено, а топяхме зимата.
Когато животът препълвахме със страст.

И един до друг стояхме.
И ужасени от любов избягахме ...
докато сенките ни за ръце се държаха...


Радослав Гизгинджиев