Двойнико, разкажи ми за очите си, които са видяли толкова неща. Не подценявам нищо, няма да ти давам житейски уроци, няма да подценявам блясъка им. Разкажи ми за всички очи, които си срещнал, за всички красиви лица, които си виждал, за всички красиви неща. Разкажи ми, какво си видял, за какво си мечтал, когато зениците ти са били тъй отворени. Разкажи ми за сълзите си, двойнико. За кого така си плакал? С кого си тръгнаха сълзите ти. Разкажи ми за всички погребения, за всички празненства, за изгубените ти любови...за бедните деца, за всичките разминати животи. Разкажи ми, за какво си плакал, за целувките, които са изпивали сълзите ти, за самотните кърпички, които са ги попивали, за разкъсаните ти ръкави, с които си ги бърсал, за тежеста, която са носили очите ти.
Разкажи ми за сбъднатите, несбъднатите мечти; надеждите, залезите изгревите на животите ти...
Разкажи ми за часовете ти, прекарани в чакане, учене, любов, които си отделял за добро, за зло. Разкажи ми, колко дни си плакал в живота си, разкажи ми, но само с очи...
Не ми разказвай за живота си, разкажи ми за душата си, която толкова много побира...Разкажи ми за човешкото, разкажи ми... и ме съживи.
Сега те оставям сам със себе си, Двойнико. И моля те, помни, че душите ни са крехки, уязвими, но безсмъртни...Обичам те.
Радослав Гизгинджиев