Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате - червена е била.
Запомних й очите. Мили Боже,
каква ти шапка - нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после...много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка...
Но не умрях! строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим.
/И след това ще ми роди деца.../
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я. Способен бях на всичко.
Дори на смърт, за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
не можех да я споделя със друг.