Поглеждам надолу. Високо е. Страшно е. Поглеждам нагоре. Нищо е. Но се крие. Зад тъмното. Искам го, тръгвам след него, крие се. Бяга. Протягам ръка. Дърпа се, гледа ме, чака ме, смее се. В нищото. Красиво е. Виждам му сянката. Вика ме. Шепти. Прегръща ме в тъмното. Целува ме. Пази ме. Завива ме нежно и си отива изгонен от слънцето. Утро е. Хладно е. Сутрешно.
Небето се пропуква. Падам. Земята е бременна. Жива е. А хората заравят телата си в нея. Клетките на организма й. И винаги…винаги се множат дори и бездушни. Земята е радостта. Вълнува се. Трепери от радост. Земетресение. Отваря си рани за нови животи. И хората като сол във тях се посипват. Боли я. Боли ли я? Плаче ли? Диша ли?
Тъмно е. Тихо е. Красиво е. Наше е. Време е. Спряло е. Дишаме. Прегърнати в тъмното. Отпускам се в прегръдката ти. Мило е. Топло е. Уютно е. Обичам те.