Била смугла и млада.
Била дива и ничия.
Все за нея буяли ливадите,
на самодива, казват, приличала...
Денем хващала път през кориите,
към усоите горски затичана...
Казват, търсела някакво биле...
Не със здравец,
със горски цветя се закичвала.
Нощем ходела с менци на извора,
само по риза и боса,
със месечината, казват, приказвала
на дългокоси сибили водата си носела...
Не се дочаквали лудите-млади.
Тя ги била урочасала.
Те сами надничали в очите й - клади,
а после старите казвали
”Пустата не миряса...”
То не хубост - чудо било нейното...
Хората сън не ги хващало.
Зли езици казват, че била омагьосана,
нечисти сили за лошо я пращали.
Тъмна била, млада била, била дива,
на несвястна приличала.
Била истина, не самодива.
Била ничия.
Соня Момчилова