"Лятото започваше да придобива тъжен вид....
Лила се притискаше в прегръдката ми и за първи път чувствах, че наистина пристъпвам в мълчанието й.
- Подготвям се за спомените - казваше тя.
От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът - прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеалото и се притискаше към мен още по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с пясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гладът на Лила издъхваше върху полуотворените й неподвижни устни, разширените й очи загубваха блясъка си, сърцето й върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у девойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало.
- Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?
- Ще умра.
- Не говори глупости.
- Ще умирам петдесет, оседемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели до дълбока старост, затова можеш да си спокойна: ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш.
Замлъквах. Мракът около нас се сгъстяваше, крясъкът на чайките ставаше толкова далечен, че заприличваше на спомен. "

Из "Хвърчилата" - Ромен Гари