Непознаваеми са тайните ти, Господи, но ние искаме да ги разкрием, да проникнем в тях и да ги подчиним на своята воля. Наивни, неотстъпчиви и възторжени като деца, откъснали най-ранното кокиче.
Вървим през годините и ни се струва, че виждаме пред себе си блуждаещите пламъци на истинските откровения. Коя надежда и каква мечта ни мами все нататък?
И откъде се ражда вярата, че утре ще е по-различно, по-добре, отколкото сега? Кои са тия звездни сънища? Нали разбираме през някой ден, че са лъжа, че непостигнатите и постигнатите цели ни водят все към неизбежното? И въпреки това вървим и се надяваме, че ще е друго - след другия завой, през другата година, след новата грижа. И все отдаваме от себе си и в общото горене добива стойност целият живот.
Не е ли чудо този свят, дарил ни с участта да осъзнаем битието, да се докоснем до космическите му закони и да познаем красотата и смъртта? И стигнали до глъбините на болката, да се въздигаме от пепелищата със стремителен полет.
Няма ги ония, които с присъствието си ни внушаваха доверие и сигурност. И се ужасихме, че останахме сами, лишени от тяхната мъдрост и любов. А ние не сме ли свят за другите, които - на свой ред - ще бъдат за идващите познание и бащин дом? Не намерихме ли мястото си в своето време, така че то да се слее с нашите търсения, с нашия собствен живот? Не е ли в приемствеността мъдростта на дните ни?
Какво е всъщност връщането към миналото, ако не потребност да съизмериш стойностите на своето време? Та нали не можем да живеем с миналото, ако го няма днешния ден, със собствената ни съдба, каквато и да бъде!
Откъде идеш, пътнико? И накъде отиваш? Пред теб са заскрежените простори на безличието и егоизма. Коя сила ти вдъхва кураж да продължиш през самотата и отчуждението към оня връх, на който ще намериш други като теб или спомена за напразните усилия и жертви на миналите преди нас? На кого искаш да дадеш от своята топлина, когато на теб самия ти е нужна? Какви видения тревожат твоя дух? Кой съкровен повик те увлича в неизвестността, отвъд непостижимото?
Пред теб няма пъртина, а ти вървиш и се отдалечаваш, пронизан от слънчевите копия на залеза.

Александър Бандеров