Защо не съм кондуктор
със черна униформа и протрити лакти
във някой влак за никъде?
Да нося чантичка с кочани, със глоби и железни щракала.
Да лющя семки.
С пияниците във вагона да се тикаме.
Да слушам машинистът как надува
сирената през гъстата мъгла.
И да се хвърля моят черен влак
през пропасти, по ридове да се катери.
В прииждащото време,
в пространствата срещу ми да гъне вкочанен гръбнак.
А аз да се кандилкам през купетата и цяла нощ да слушам:
- Ей, Валери!
Къде ни е помъкнал твоят влак?
Наникъде. Наникъде. Но има ли значение това?
Нали си дишаме? Нали е топличко
все още във желязната му кочина?
Но мен от толкова червени светофари вече ме боли глава.
От толкова ръждясали стрелочници
ми идва във движение да скоча.
И да потъна зад перденцата с разсад
на някоя забутана в безмълвието гаричка,
със котките, които
придърпват утринните припеци с мустаци и уши.
И цял ден да разглеждам на стената
оръфаната карта на България -
чакалня за безпътници,
където
кюмбето
изпраните ни сънища суши.


Валери Станков