Зима е...
Студено.
Очите ми тропат по всяка врата,
зад която има трапеза и топло.
Но вместо стъпки дочувам
как се давят вашите пудели с рибени кости.

И ми се иска:
вятърът да разпъне на кръст снеговея
да счупят мостовете студения гръб на реката
да раздърпат снежни човеци с метлите си
тежките облаци.

Слънце да пекне над нашата улица.

Да се откъртят – черни лавини – от зимния залез
ята от синигери
Да изкълват и последния кръстопът
от житейската линия на ръката ми.

Камбани да станат олуците.

И аз да приседна на сухо под вашите погледи,
да опитам от хляба ви.
А последния залък да скътам за гладния,
който стиска във шепи само къшей очакване...

Христо Стоянов